Семейни истории

Димитър Стоянович 

В някакъв смисъл приличат на всяко друго семейство по света. Представете си ги седнали на общата маса: до властната матриарша в черно е влюбчива братовчедка с поредния си съпруг. Чичото е грозноват, с голям нос и се прави, че не чува подигравките зад гърба си. Една леля по съребрена линия пие аперитива си със сламка и никак не обича да й противоречат. Друга братовчедка има съмнения, че мъжът й изневерява, за което останалите роднини нямат съмнения. Гостите от провинцията са в дъното на масата, но пък са най-шумни. Говорят си по най-различни теми – политика, орнитология, литература, ботаника, че дори и за мотори. Навсякъде щъкат деца и кучета.

В някакъв смисъл са семейство като всяко друго. Стига да не бяха Кобург. Онези, които в продължение на столетия бяха – а и продължават да са – в центъра на европейската история. Защото няма друг аристократичен род, който от шепата земя на родовото си имение да е проникнал в практически всички управляващи европейски династии чрез ловка дипломация, лични качества и умела сватбена политика: Великобритания, Швеция, Белгия, Португалия, Румъния, Италия, България… Стигнали са даже до Мексико и Бразилия. Онези майки, лели, чичовци, братовчедки от общата трапеза са кралиците, кралете, царете, великите княгини и князе, в чието име се променяше историята на всички ни.

Струва ми се излишно да споменавам колко важен е точно този брой 52 на L"Europeo. По темата Кобург се говори трудно, често страхливо и най-вече некомпетентно. Особено в България, където махмурлийската емоционалност на политическия субективизъм задушава в зародиш и без това твърде срамежливите опити за трезва преценка на миналото. Така че не се страхувайте от Кобургите, седнете до тях на общата им трапеза – някъде между дамата в черно и онзи с големия нос. Ще останете изненадани колко по-леко се живее без исторически махмурлук.

• • •

Сакс-Кобург и Гота е германски аристократичен род, носещ името на едноименното херцогство, съществувало от 1826 до 1918 г. на територията на днешните федерални провинции Бавария и Тюрингия. Произхожда от древния род Ветин, Ернестинска линия, на която е по-млад съре4брен клон. Изключителната си популярност Кобургите добиват чрез изкусна дипломация и умела сватбена политика, довела ги до троновете и династическо родство в най-големите европейски и световни империи, сред които Великобритания, Швеция, Бразилия, Белгия, Португалия, България…

Прародителите им от аристократичния дом Ветин се коренят в Х век, като скоро се превръщат в един от най-влиятелните княжески семейства в Средна Германия, мерейки ръст с Аскания и Хоенцолерн. Крайъгълни камъни на завоеванията им са маркграфството Майсен (1089), графство Тюрингия (1264) и титлата на саксонски курфюрсти (1423) – членове на конвента, избиращ императора на Свещената Римска империя на германския народ.

Ключова година в историята на рода е 1485-а, когато той се разделя на две линии: ернестинска и албертинска. Първоначално титлата на курфюрсти остава при по-старите ернестинци, но след 1547 г. преминава при албертинците, които в Саксония и Полша успяват да се издигнат чак до кралския трон.

Ернестинската линия се ограничава в Тюрингия и след вътрешни поделби на територия постепенно губи политическо значение. Основна тежест в нея имат управляващите херцози (след 1815 г. титулувани велики херцози) на Сакс-Ваймар, съответно след 1741 г. Сакс-Ваймар-Айзенах. Около тях гравитират няколко по-млади ернестински съребрени линии с частичен управленски суверенитет.

В 1825 г. в херцогството Сакс-Гота-Алтенбург (едно от тези въпросни гравитиращи държавни образувания) умира бездетният Фридрих ІV, с което управляващата там ернестинска съребрена линия отмира. Сред роднините избухва конфликт за наследството й, уреден година по-късно с решение на саксонския крал Фридрих Август І, Справедливи. С него досегашното херцогство Сакс-Гота-Алтенбург се разделя. Алтенбург става независимо херцогство и се придава на страничната линия Сакс-Хилдбургхаузен (съществувало като херцогство Сакс-Алтенбург до 1918 г.). Гота, от своя страна, е придадена на рода Сакс-Кобург-Заалфелд. Същевременно от именията на този род е изваден Заалфелд и придаден на страничната линия Сакс-Майнинген. Така Ернс І Сакс-Кобург-Заалфелд осъмва като херцог Сакс-Кобург и Гота.

За да онагледим напълно сложния и лишен от държавнически смисъл провинциален пъзел, нека припомним, че домът Сакс-Заалфелд се създава в 1680 г., когато след смъртта на Херцог Ернс І Сакс-Кобург земите му се делят между седемте му сина. Което означава, че Сакс-Заалфелд е създаден през 1640 г. като по-млада странична линия на управляващото херцогство. Сакс-Ваймар, което е основната линия на ернестинската линия на рода Ветин. Ясно като бял ден.

Вторият херзог на Сакс-Кобург и Гота, Ернст ІІ (управлявал 1844-1893), се оказва единственият германски владетел, осмислил поуките на Мартенската революция от 1844 г. и въвел година по-късно първата напредничава конституция в целия Райх. Въпреки многото му незаконни деца бракът му с принцеса Александрине Баденска остава без наследници. Ето защо след смъртта му херцогската корона се пада по право на британската странична линия на дома Сакс-Кобург. При перспективата скоро да застане начело на Великобритания престолонаследникът Едуард с пълно право се отказва от тази чест в полза на брат си Алфред, който поема управлението на херцогството.

След самоубийството на едноименния му син в 1899 г. и собствената му кончина година по-късно короната отива у следващите (британски) роднини. Херцог на Сакс-Кобург и Гота става херцогът на Олбъни – племенник на Алфред и внук на кралица Виктория. Под името Карл Едуард той управлява цели 18 години, чак до края на монархията в Райха и премахването на държавиците в него.

В 1867 г. четирите оцелели ернестински държавици се присъединяват към Северногерманския съюз (предшественика на Германската империя), а в 1919-1920 г. заедно с няколко други княжества стават основата на провинция Тюрингия, докато след референдум Кобург се присъединява към Бавария.

Съгласно чл. 109 от Ваймарската имперска конституция от август 1919 г. в Германия са премахнати публично-правните привилегии по произход или съсловие. Забранено е раздаването на аристократични титли, а досегашните се превръщат в част от гражданското фамилно име. Съгласно този законов акт всички членове на рода носят (след личното си име) фамилното "принце(еса) Сакс-Кобургска и Готска". В частно обръщение всички те продължават да се наричат и "херцог(иня) цу Сакс-Кобург-Гота".

В памет на баща си Ернест Скромни, херцог Фридрих І Сакс-Кобург основава "Орден на германската честност" с девиза Fideliter et constanter ("Верен и постоянен"), възприеман днес като първия германски светски рицарски орден. Той е в основата на по-сетнешния "Херцогски Сакс-ернестински домашен орден", раздаван до 1935 г. и считан за едно от най-престижните германски отличия. През 2006 г. като глава на обединения дом и на основата на сакс-ернестинския му предшественик, Андреас принц Сакс-Кобург и Готски основава "Херцогски домашен орден на Сакс-Кобург и Гота".

Именно от "Ордена на германската честност" българският княз Фердинанд приема личния си девиз "Вярност и постоянство", който – заедно с препратки на цветове и изображения – опитва да наложи последователно редом с държавния девиз и знаме (виж материала на тази тема).

Домът има в историята си три герба: големия държавен герб на херцогството Сакс-Кобург и Гота (1826-1918); малкия държавен герб, ползван от всички управляващи линии на дома Ветин (до 1918); фамилни гербове, като този, даден на кралица Виктория на сина й принц Леополд като личен герб, наследен от сина му Карл Едуард херцог Сакс-Кобургски и Готски и воден до днес от наследниците му.

Основно седалище на рода е крепостта Кобург над едноименния баварски град.

Всички линии на рода, достигнали до династични върхове и реална власт по света, са наследници на синовете на херцог Франц Фридрих Антон Сакс-Кобург-Заалфелд (1750-1806). Най-големият му син Ернст І (1784-1844) е "баща основател" на британската династия чрез сина си Албърт, съпруг на кралица Виктория. Вторият му син Фердинанд Георг (1785-1851) се жени за принцеса Мария-Антония Кохари, от който брак се развиват династиите на Португалия и България. Най-младият син Леополд (1790-1865) е избран за крал на белгийците и е основател на тамошната династия.

• • •

Лудвиг Аугуст Мария Ойдес 

Лудвиг Аугуст Мария Ойдес (1845, дворецът Е в Нормандия – 1907, Карлсбад), принц от католическата линия на рода Сакс-Кобург и Гота. Син на Аугуст принц Сакс-Кобург и Готски и на принцеса Клементина Орлеанска. По-възрастен брат на цар Фердинанд Български.

През 1864 г. се венчава в Рио де Жанейро за принцеса Леополдина, дъщеря на император Педро ІІ Бразилски. Двамата с братовчед му Гастон Орлеански са изпратени да се оженят за двете дъщери на бразилския владетел, като първоначално за Лудвиг е определена престолонаследницата Исабела. В края на краищата с разрешението на баща им двете сестри си разменят предначертаните годеници.

Предвид морското си  образование в Европа, след бракосъчетанието Аугуст е произведен в бразилски флотски адмирал. В 1865 г. успешно участва във войната срещу Парагвай. След ранната смърт на съпругата си Аугуст запазва командирския пост, като е избран и за почетен президент на Историко-географското дружество. Въпреки това прекарва повечето време в Европа, където се отдава на увлеченията си, предимно на лова на диви кози, в който постига световен рекорд с 3412 отстреляни екземпляра.

На Световното изложение във Виена през 1873 г. Аугуст е предстоятел на бразилския павилион. С брата си Филип предприема в 1879 г. няколкомесечно околосветско пътешествие с акцент върху Индия и Хавай. След отмяната на бразилската монархия в 1889 г. служи в австроунгарския флот. Погребан е в църквата "Св. Августин" в Кобург.

От брата си има четирима сина, като първите двама, Педро и Аугуст Леополд, са спрягани и като претенденти за бразилския престол. 

• • •

Франц Албрехт Аугуст Карл Емануел

Франц Албрехт Аугуст Карл Емануел (1819, двореца Розенау край Кобург – 1861, двореца Уиндзор), наречен Албърт – принц от рода Сакс-Кобург и Гота. Втори син на Ернст херцог на Сакс-Кобург-Заалфелд и принцеса Луизе Сакс-Кобург-Алтенбург, последната законна наследница на рода Гота. Брат му Ернст (ІІ) по-късно е управляващ херцог на Сакс-Кобург и Гота. Синовете получават съответното за произхода си универсално образование. Макар да нарича юношеството си нещастно и на ръба на самоубийството, съвременниците описват Албърт като отговорен, ученолюбив и разумен. Сред най-влиятелните личности в живота на младежа е най-малкият брат на баща му, по-сетнешният белгийски крал Леополд.

Ухажването и венчалните планове между Албърт и бъдещата английска кралица Виктория се проточват от 1836 до 1839 г. и се ускоряват не толкова от чувства, а от необходимостта на регентката да има близък закрилник и съветник. Висшата класа приема брака негативно, кобургският ген им се вижда недостатъчно представителен; шегуват се, че Виктория е дала половин корона, за да получи малък венчален пръстен. Този прецедент в английската история, непознаваща правила за ранга на съпруга на действаща кралица, се решава в ущърб на Албърт. Правителството отказва да бъде издигнат в принц консорт и му отпуска по-ниска от обичайната издръжка.

 Командващият брака става ясен скоро: Виктория не разрешава на съп руга си да назначи по своя воля нито един служител в собствената си свита. На първия си рожден ден, празнуван в Лондон, Албърт споделя, че единствените приятелски лица, които е видяло, са били на дългогодишния му камериер и на кучето му Еос. Наясно с полуграмотността си, Виктория отказва да кани на дворцови приеми близките на съпруга й учени и творци. С годините Албърт успява да напусне изолацията си и след 1841 г. (раждането на принц Едуард) е най-близкият съратник на кралицата, което не означава край на брачните кризи. Освен това съпругът е пламенен и умел баща. По негова инициатива кралските деца получават подходящо и съобразено с бъдещите им отговорности образование, фиксирано в нарочен кодекс. Албърт е организатор на първото Световно изложение в Лондон (1851); избран е за президент на Селскостопанското общество, за канцлер на Университета Кеймбридж (1847) и за член на Научната академия "Леополдина" (1860). Основните му страсти са композирането, селското стопанство и парковата архитектура.

Принц Албърт умира четиридесет и две годишен в края на 1861 г., оставяйки съпругата си в пълно душевно разорение. Култът към паметта на покойния добива нездрави очертания.

• • •

Леополд Георг Кристиан Фридрих

Леополд Георг Кристиан Фридрих (1790, двореца Еренбург край Кобург – 1865, двореца Лакен, Брюксел), познат като Леополд І, крал на белгийците. Той е най-малкият син на херцог Франц Фридрих Сакс-Кобург-Заафелд от брака му с графиня Аугусте Ройс цу Еберсдорф.

Благодарение на брака на сестра му Юлиане с великия княз Константин Павлович още петгодишен Леополд е произведен в капитан от руската гвардия, а в 1801 г. вече е полковник. Отказва адютантски пост от Наполеон и служи в руската армия до чин генерал-лейтенант (1816). В същата година се жени за претендентката за английския трон Шарлот Огъста, дъщеря на сетнешния крал Джордж ІV. След като години по-късно съпругата му умира след раждане и въпросътс английското ихановерското наследство на трона отново остава без решение, Леополд урежда брака на сестра си с херцога на Кент, от който се ражда бъдещата кралица Виктория. Като възпитател на бъдещата кралица Леополд се превръща в един от н ай-близките й довереници, "любим чичо и татко". В 1840 г. подготвя и довежда до успех и брака на племенниците си Албърт и Виктория.

През 1829 г. се жени за актрисата Каролине Бауер, което за малко не застрашава кариерата му. Бракът е обявен за незаконен поради липса на църковен ритуал.

След войната за независимост на Гърция Леополд е реалният кандидат за трона в Атина. Отказва заради значително по-сериозна оферта – белгийския престол. През октомври 1830 г. националният конгрес на кралство Белгия официално предлага на Леополд поста на държавен глава. 21 юли 1831 г. е денят на клетвата на първия крал и национален празник на държавата до днес.

Леополд остава протестант, за сметка на жена си Луиз Орлеанска и децата, кръстени в католическа вяра. Считан е за човек на баланса, помогнал за брака на британската принцеса Виктория с пруския престолонаследник Фридрих-Вилхелм, подкрепящ както мира между Прусия и Австрия, така и добрите отношения с Франция. На предприемчивостта на Леополд дължим първата континентална железница, открита в 1835 г. между Брюксел и Мехелен. Шест години по-късно освовава Белгийската колониална компания. В 1842 парламентарното мнозинство проваля законопроекта му за регулиране на женския и детския труд. Активен масон от 1813 г., две десетилетия по-късно той е сред основателите на великата ложа "Велик изток на Белгия", като развива базата за по-късната система от ложи. С четирите деца от съпругата си и две от официалната си метреса Леополд още приживе е национален символ на Белгия и се възприема като баща на нацията. Една част от канадския архипелаг Кралица Елизабет е наречена в негова чест остров Кобург.

• • •

Мари Жозе Шарлот Софи Амели Анриет Габриел

Мари Жозе Шарлот Софи Амели Анриет Габриел (1906, Остенде, Белгия – 2001, Женева, Швейцария), принцеса от рода Сакс-Кобург и Гота и последна кралица на Италия. Мари Жозе е единствената дъщеря на белгийския крал Албер І и съпругата му Елизабет, херцогиня Баварска.

През 1930 г. се омъжва за италианския престолонаследник Умчерто, с когото има пет деца. Белгийският двор твърдо стои зад обвързването с наследника на единствената управляваща в света католическа династия. Получава титлата "принцеса Пиемонт". След сватбата отказва да се прекръсти по италиански маниер на Мария Джузепа. Въпреки сбъднатия житейски блян брачната двойка не е щастлива, в по-късно интервю Мари Жозе ще сподели: "Никога не бяхме щастливи".

През 1939 г. принцесата на Пиемонт е избрана за президент на Италианския червен кръст. През Втората световна война през ръцете на Мари Жозе минава един от малкото дипломатически канали между Оста и другите европейски държави, тъй като е едновременно сестра на белгийския крал (заложник на германците) и близка с някои от министрите на Мусолини. Според някои дипломатически среди в Рим тя е била единственият член на кралското семейство с трезва политическа преценка. В 1943 г., без участието на краля и съпруга си, Мари Жозе прави неуспешен опит да договори сепаративен мир между Италия и САЩ, като неин посредник е монсеньор Джавин Монтини, по-късният папа Павел VІ. За действията си е отстранена от политическия делник на семейството и е изолирана с децата в долината Аоста. Симпатизира на партизаните и като бежанка в Швейцария участва в нелегалния трафик на оръжие, пари и храни за тях през границата.

След генералната смяна на държавния курс дискредитираният Виктор-Емануил ІІІ се разделя с държавните дела. Съпругът й става кралски наместник на Италия.

Заради опасността от закъсняла абдикация на свекъра си на 9 май 1946 г. Мари Жозе става "кралица съпруга" на Италия, остава такава до премахването на монархията (чрез един твърде изравнен плебисцит) на 2 юни 1946 г. и напуска страната в края на месеца. 35-дневното битие на трона все пак носи на Мари Жозе гръмкия прякор Майската кралица. Животът в изгнание скоро разделя съпрузите. Мари Жозе и четирите от децата живеят в Швейцария след 1957 г., Умберто остава в Португалия. Основно по политически причини, но и заради силната им набожност не следва официален развод. Мари Жозе се завръща в Италия едва след смъртта на съпруга си в 1983 г. Освен огромно светско събитие нейната кончина на 94 години става инструмент за отмяна на конституционната забрана мъжки наследници на династията Савоя да посещават Италия.

[…]

L"Europeo, брой 52/2016, с. 8, 12, 13, 16-19.

Кобургите. Голямата кралска любов